.new.

Бях го забравила...
Странно е, защото това е моят малък свят, в рамките на монитора, където изливам душата си.
За добро, или лошо.
Случват ми се хубави неща, това е.
Мога да кажа, че срещнах Любовта, с голямото "Л".
И съм щастлива, о, да, щастлива съм до болка.
По-силна, по-амбициозна и по-наивна от всякога...
Завърнах се, народе.

Ще пиша пак, когато мога.

.код "любов" заличен.

На дисплея
Няма знак и няма име.
Не на време те обичам.
Ще напиша:
"Личен код Любов, заличен!"

Наистина не е честно.
И е супер неловко и скапано, в момента.
Проявих се като абсолютен тъпанар, също така и не бяха честни с мен, но това е без значение, смятам, че е защото трябва да си платя за постъпката.
Вече не разбирам. Нищо не разбирам. Себе си да можех да разбера, пак щеше да е добре.
Убягва ми. Много неща. Просто изтичат през пръстите ми, като песъчинки. А най-дразнещо е, че не правя опит да ги задържа.
Защото не искам.
Искам да се махнат, да си отидат завинаги, всички мечти. Точно така, мразя ги!
Защото ме мамят, замъгляват ми мозъка, карат ме да се чувствам щастлива и после... БАМ! Кой залепи клетата муха за прозореца?

Какво значение има, наистина, дали ги има, или пък не?
Та нали аз самата знам за какво се будя, знам, че има за какво да се будя, да дишам, да се усмихвам.
Там някъде винаги ще има поне един слънчев лъч за мен и аз ще го оставя да погали лицето ми.
Там някъде винаги ще има дъждовни капки и локви, в които ще подскачам до пълно изтощение.
Там някъде винаги ще има някой, с протегнати към мен ръце, когото с най-голямо желание ще прегърна. Някой приятел, (колко топло звучи) за когото, както винаги да съм готова да убия не човек, а динозавър, ако трябва. (ако ми се наложи, ще импровизирам с нещо по-малко)

Да, не съм се отказала от скапания си живот!
Нямам намерение да се депресирам и да викам сълзите, които и без това рядко ме спохождат напоследък. Нямам намерение да отпускам глава и да живея някъде ниско долу, за съжаление на всички, които го искат.
Никой няма да ми отнеме крилете. Никой няма да ми държи сметка. Никой няма да ми се бърка.
Защото това е моят живот.
Защото това съм аз.
И в момента съм ТОВА.
Колкото и да не ви се харесва, така е.

Или, ако наистина сте толкова отегчени и разочаровани.
Кажете ми "Майната ти!" и се заблуждавайте, че боли, ако искате.
Вече не боли.
Вече не плача.
Вече живея.

.шоколад.

По-сладко е от шоколад...


То беше вчера, да...
Един човек и един черен шоколад.
Усмивка.
Почти никакво време да се видим, но все пак време.
И отварянето на кутията, махането на станиола, пукащият звук, който се разнася когато разчупваш шоколад.
После, разбира се, горчивият вкус на 85 процента какао в устата ти.
Един каза:
"Как го ядеш? Толкова е горчив!"
И аз се усмихнах.
"Ако имаше моят повод да го ядеш, щеше да ти се струва по-сладък..."

.за времето... и още нещо.

Искам да помисля за онова, което зная
и не мога да задържа в себе си.
Нещо ме притегля надолу. Земята в мен е силна.
Носеният от вътъра прах е в костите ми.

У.Уортън ; "Пилето"


Седмиците минават по-бързо напоследък, или само на мен така ми се струва, защото не искам да остарявам с още една година?

"Не ти се струва, така е."
Покорно благодаря на вътрешния си глас за отговора...
Пак имам главоболие. >.<
Не, няма нужда от "Какво не е наред?"
Всичко е блестящо, а аз не съм луда... просто откачам от почти шестнадесет години насам, нищо сериозно.
Събудих се късно, с болки в гърба (Много ясно, вие как ще спите на футьойл? Е, вас сигурно не ви мързи да си оправяте леглото в три сутринта...) и прическа "спах с два пръста в контакта" , първото нещо, което направих, беше да се усмихна.
Това ми е много важно, нещо като ритуал.
Хубавият ден се познава по усмивката, казват, затова всяка сутрин пускам поне една. И наиснина, може и да ми се случват неприятности, но накрая, като премисля, хубавите моменти са повече. Цак! Хубав ден...

В училище, през повечето време си довършвах дрямката и се препичах на слънце, (където имаше такова) а в останалото си водех записки или гледах отвеяно през прозореца.
После бяхме на кафе, лека разходка и... се прибрах.
Днес си направих лошо впечатление, нараних, оставих, разруших... И, по дяволите, чувствам се прекрасно. :) Все пак разруших сама нещо, което градих и не вървеше добре.
Не знам. Хубаво ми е.
Да, на моята планета млъкваме понякога...

.сияние.

Sky is over...

Even though we can't afford
The sky is over,
I don't want to see you go,
The sky is over.

Видях твърде много неща да си отиват, твърде много останаха назад в миналото, твърде много се промениха... И накрая се научих и аз да си тръгвам от тях, ако сметна, че достатъчно дълго съм ги гонила без резултат. Това е то.

Улиците позагубиха сивотата си, разцъфналите дървета тук-там поосвежиха пейзажа. Което наистина е приятно, въздухат е наситен с аромата им, някак... зарежда с енергия. Никой не се радва. Хората, които им се радваха преди, сега ги няма до мен, а да се радваш сам не винаги е приятно. Но аз ще се оправя, нали още мога да се усмихвам?
Е, докато е така, всичко ще бъде наред.
И наистина, всичко е наред.
"Изглеждаш тъжна"
А аз не съм. Всъщност съм щастлива, само че не мога да видя как се отразява на черупката ми, тя явно не е. Лошо.

Липсват ми...
Много неща ми липсват, а все още не зная как да се справя с носталгията по тях. Ами хората? Те толкова лесно ли се забравят?
Какво? Отиваш и им заявяваш:
"Ходете се пързаляйте, мога и без вас пък!" и след това просто се фръцваш...
Не разбирам. А Те казват, че точно така си решаваш проблемите.
Аз пък ще кажа, че възрастните не разбират проблемите на децата, или поне не толкова, колкото си мислят, че разбираш.
Те, например, биха обявили моят Ловец на сънища за измислица, биха го заклеймили, втурвайки се да ми обясняват по какво се различава реалноста от фантазийте.
Пък аз си знам, че е измислица и без да ми се натяква, но в моето съзнание той наистина съществува. Да.
Или, как ли биха ме гледали, ако им обясня теорията за изгорелите електрически крушки? Със сигурност ще ме пратят право в психиатрията...

Не е лесно да си дете в един свят, където всеки бърза да порасне, да поумнее и да ти обяснява...

.музика.

Ново начало...

Защото нещо в мен се е счупило......
Или самата аз не гледам на нещата както преди...
Пропусках хубавите мигове, те минаваха покрай мен, махаха ми, хвърляха конфети в очите ми, ала аз бях твърде сляпа и затворена в мрака на собствената си разруха.
Но днес... Днес не е така.
Сивото изчезна в приказната белота на снега...
И започвам да градя себе си отначало.
За предстоящите по-усмихнати дни...
Нека не ни е страх да се решаваме на важни стъпки.
Може би ледът ще се пропука под краката ми... Все ще се намери някой наоколо, който да ме спаси от удавяне в студената вода.

Пленена от красотата на снежинките... Продължавам напред.

Мисля, че бях ясна.
Причината да оставя стария блог...
Той... имаше прекалено много чувства, мисли, усмивки и сълзи вложени в него... Усещах го как натежава с всеки нов пост... Както крушата натежава, докато гние. Не искам да се приземява...
Затова го откъснах преди да е станал негоден за... консумация. (?) И сега го има. Мога да го чета, но няма да го направя. Не е хубаво да се обръщаш назад, докато вървиш, може да ти стане мъчно за онова, което си оставил зад гърба си.

А напоследък усещам колко много са се променили околните, колко много съм се променила аз, колко много ми предстои тепърва да променям.
Защо всички са толкова далеч от мен?

Както и да е.
Или ще си ги върна, или...
Няма средно положение.
Има време, ще разберем.